Начало
 Новини
 Коментари
 Любопитно
 Треньор
 БГ Ловецъ
 Библиотеката
 PET индустрия
 Ветеринар
 Обяви
 Хороскоп
 Роднините
 Разказахме ви...
 Услуги
 Организации
 БНКСТГ
 Ваймаранер клуб
 Пойнтер клуб
 Развъдници
 Правилници
 Конкурсът!
 Арт
 Глезотии
 Партньори
 Links
 За контакти

  

Lubimci

Hunting Network International

 

 БГ Ловецъ

2 Да спасиш човешки живот
2003.04.02

Тази година ловът се “закучи”. Не че изпусках дивеч, не че го нямаше, напротив. Бих казал, че дори поставих някои лични рекорди по брой на отстреляни пъдпъдъци и зайци. Дадох и някои много добри изстрели с карабина. Нямаше го обаче дивото прасе. Къде ли не обикалях, в какви ли не райони ходих – а никъде, дори и колегите не бяха отстреляли. Оставаше само месец до края на годината /и респективно до края на ловния сезон за диво прасе/, а надеждите да отстрелям глиган се стопяваха с всеки изминал ден. Разпитвах клиентите, които посещаваха моя ловен магазин през седмицата, но и от тях не научих по-обнадеждаващи новини. Всички си спомняха с носталгия предишните години, в които прасетата се срещали доста по-често и ловните дружинки имали честа слука. Явно 1995 година се оказваше не най-добрата за лов на този вид дивеч. Оттук-оттам се чуваше за нечий успех, но като цяло – слабо!
Четвъртък следобед. Малко преди да затворя магазина по телефона се обади моят стар приятел Митко от Омуртаг. С него се познавахме от студентските години. Свирехме в една рок-група – той на соло-китара, аз на бас-китара. Макар и отскоро да беше станал ловец, аз не го свързвах с лова. По-скоро Митака се бе възползвал от предоставената му възможност да вземе билет и едва ли се увличаше с ентусиазма на някой средно запален колега. Даже и пушка не си беше купил. За сметка на това със сигурност мога да кажа, че в негово лице имах истински приятел. Хората, за които използвам определението “приятел”, се броят на пръстите на едната ми ръка. Всички те са запалени ловци.
- Домъчня ми за тебе, Роби. Не сме се виждали повече от два месеца. Преди се сещаше да минаваш всяка седмица – започна ме Митака.
- И аз искам да се видим, ама нали знаеш – сега е ловният сезон и обикалям по Родопите – отвърнах му, като си дадох сметка, че може би трябва да жертвам един ловен уикенд за старото приятелство. Така или иначе, и слука нямаше.
- За какво са ти Родопите, тук при нас е “фрашкано” с прасета и сърни.
Не можех да повярвам на ушите си и поисках повече подробности, за да се убедя, че съм разбрал правилно.
- Ела в петък – покани ме Митака. – Ще уредя бележка и заедно с дружинката ще излезем на лов.
Нещата се нареждаха идеално. Хем щяхме да се видим с Митко, хем и лов на прасета се оформяше. Веднага известих брат ми Адриян за новите планове:
- Ане, утре ела с багаж за път, защото ще тръгнем на лов веднага щом затворим магазина. Отиваме при Митко в Омуртаг.
Брат ми, който беше не по-малко запален от мен ловец, засия в усмивка. В петък се случи така, че имаше много работа и до късно останахме в магазина. Слънцето вече залязваше, когато поехме тристакилометровия път. Въпреки умората от напрегнатия работен ден, настроението и на двама ни беше приповдигнато. Обсъждахме утрешния лов и, да си призная честно, в такива моменти, когато човек отпусне душата си пред близък, фантазията го понася по пътеките на невероятни приключения. Наближавахме крайната дистанция, когато по пътя изскочи заек, а след него префуча лисица. Още не се бяхме опомнили от видяното, един сръндак с грациозни скокове се отдалечи от светлината на фаровете и спря. Това подейства като нов стимул на фантазиите ни и ние отново се заехме да планираме утрешния ловен ден.

Вечеряхме леко и въпреки че имаше материал за доста приказки на масата, си легнахме рано, за да бъдем във форма за утрешните събития. А те не закъсняха да ме изненадат и да ми дадат урок за цял живот. Безоблачното небе на сутринта и липсата на вятър ме подлъгаха, и макар че беше краят на ноември, не се облякох много подходящо. Времето беше сухо, сняг нямаше. Мястото на лова беше на около 25-30 километра от Омуртаг в северна посока - малко селце с население, което говореше предимно турски език, дружелюбно настроени хора – това е, което си спомням.
Оставихме колите близо до една гора и оттам се придвижихме към мястото на първата гонка. Заехме пусиите си и се съсредоточихме върху звуците, които трябваше да ни известят за пристигането на глиганите. Изведнъж сутрешното слънце се скри зад облак и вятърът се усили. Бръснещият северняк се превърна в цяло мъчение. Намирах се на ръба на гората в една нива без никакво прикритие от студа. Прииска ми се да навляза в гората, но това щеше да развали не само моя лов, а и този на колегите. Теренът беше специфичен и това налагаше да остана на мястото си. След около час и половина гонката приключи, без да е даден нито един изстрел и без кучешко пролайване. Оклюмали от безрезултатното чакане и студа, заехме новите пусии. Гоначите ни обясниха, че са засекли следи и този път непременно ще се вдигнат прасета.
Тъкмо се бях притаил в очакване, когато видят един каруцар и неговото конче да навлизат в гората по пътеката, по която се бяхме разставили. Бързо изтичах към него и без да повишавам глас, му обясних, че тук се ловува и не трябва да се мотае в района. Отговорът беше класически:
- Нема страшно! Я знам!
- Знаеш, ама другите не знаят и може да стане беля – отвърнах му аз.
- Нема, бе! Нема да се плашиш – с добронамерен наставнически тон ми отвърна той.
Искаше ми се да му се развикам, но от уважение към годините на човека, пък и да не вдигам врява и да разкрия пусията, се задоволих само да кажа:
- Абе, човек, само разваляш лова...
Каруцарят си продължи нататък и даже весело започна да си подсвирква.
Чаках около час и усилващият се вятър, притъмнялото небе и студът ме караха да се мразя, задето не съобразих облеклото си. В съседство на пусия беше брат ми. По някое време той безшумно се примъкна до мен.
- Нещо? – прошептя тихо.
- Нищо! Просто няма смисъл да седим повече тук – заявих пораженчески.
- Аз видях една дива котка, но не стрелях , за да не се издам. Вече съжалявам!
В този момент на бърз бяг пред нас премина заек, явно подплашен от нещо. Недалеч се чу взрив от кучешки лай. Към него се присъединиха и други гончета. Вдигнах адреналина. Брат ми “замръзна” с ръка в джоба и ухилено ме погледна. В погледа му се четеше: “Добре, че не гръмнах по котката, а?”. Кучетата лаеха на прасе. Врявата се насочваше точно към мястото, където стояхме с Адриян. Усетих, че сърцето ми бие силно в гърлото и че съм спрял да дишам. Опитах се плавно да взема въздух. Не се получи. Трябваше да успокоя дъха си!
Бях въоръжен с карабина калибър .30-06. Рядката гора предоставяше идеална възможност за изстрел на 100-130 метра. Внезапно времето ни изигра лоша шега. Появи се ниска и гъста мъгла. Кучетата започваха да се отдалечават от нас. Явно животните щяха да минат от друго място. Напрежението даде място на друга емоция – разочарование.
Точно когато бях сигурен, че към нас няма да дойде дивеч, дочух характерния за дивите прасета тътнеж и шумен бяг. Видимостта се влошаваше с всяка измината секунда от настъпващата странно ниска и сгъстена мъгла. Над нея въздухът беше кристално чист. Имах чувството, че се намирам в някакво нереално пространство. Изстрел с карабина би бил рисков и невъзможен. Осъзнал ситуацията, брат ми безмълвно ме погледна и ми подаде ловния полуавтомат, зареден с четири патрона 13/00. С другата си ръка пое карабината и мълчаливо ми кимна за нахъсване и успех. Тук е мястото да кажа, че с него бяхме страхотен тандем. Рядко се е налагало в напечени ситуации да си обясняваме това-онова. Действията ни бяха изчистени и синхронизирани. Той познаваше перфектно възможностите на оръжията, правилното поведение с тях и правилата за безопасност.
Над мъглата се подаде черен силует – глиган. Огледах за други – нямаше. Виждах дивото животно само от трупа нагоре. Краката му бяха заровени в бялото море от мъгла. Вдигнах ловната пушка и прикладвах здраво. Носеше се под лек ъгъл към нас. Разстоянието беше не повече от 45-50 метра и се скъсяваше. Вече не усещах студ. Самият аз бях леден блок, носещ смърт. Увеличих напрежението върху спусъка, но точно в този момент животното премина зад дърво и аз отложих изстрела. Отново го прихванах на около 30-35 метра. Странно! Имаше нещо неестествено в движението му... Дали заради мъглата, или заради шума, който приличаше по-скоро на шума, издаван от цяло стадо, а не от самец... Чувах дишане и пръхтене. Сега е моментът... Нещо бързо и плавно повдигна цевта ми. Погледнах учудено към брат ми. Беше той. Стрелнах го гневно с поглед. Отдръпнах цевта и отново я насочих към глигана. Някаква сила пак издигна цевта нагоре. Нямаше време! Животното приближаваше. Може би вече ни е видяло, подушило и чуло. Защо Адриян говореше точно преди изстрела?! Какво казваше?
- ...ек, бате! Човек, бе! Човееек!
Изтръпнах! Зад прасето има някой? Не! Зад прасето няма никой. Не!
Това не е прасе, това е човек. Това е каруцарят, качен върху каруцата, скрит в мъглата. Странният звук е идвал от колетата на каруцата, примесен с конски тропот. Зурлата е реверът на шубата, с която човекът се е завил презглава, за да се предпази от студа и вятъра. Щях да му “пръсна” главата от 20 метра с глигански патрон 13/00. Щях да убия човек! Обля ме гореща вълна и ми се догади. Успях само да промълвя: “Какво щях да направя...”. Скоро гонката свърши. Всички се събрахме. Говореха. Аз не ги слушах. Исках да се прибера. Исках да си отида далеч от това място. Въпреки това карах бавно. Беше ми топло. Навън заваля сняг.
- Бате, затвори си прозореца, че вали.
- Бате, включи фаровете, че се стъмва! – допълни Адриян след още два часа. Мълчахме.
Понякога, за да извършиш добро дело не е нужно много усилие. Достатъчно е да си на вярното място, в точния момент. Моят брат ми попречи да стана неволен убиец и спаси човешки живот за втори път в краткия си земен път. Година и половина по-късно Адриян почина, едва навършил осемнайсет. Така и не му благодарих тогава. Преструвах се пред себе си, че нищо не се е случило. Каруцарят и ловците от дружинката така и не разбраха каква ситуация ми поднесе живота.
Седем години по-късно искам да кажа нещо на брат ми. Него го няма, но аз ще го кажа пред вас:
- Благодаря ти, Ане! Благодаря, че беше до мен!


                                                                     Роберт Атанасов
                                                                                                     
23.06.2002

 

 БГ Ловецъ

2 ПАНСИОН за КУЧЕТА - хотел или зверилник?
2008.07.17

2 С ДАЛМАТИНКА на заек или защо истинското куче няма нищо общо със „101 далматинци”
2007.09.27

2 РЕДАКЦИЯ на списанието и абонамент
2007.02.28

2 ГЛИГАНСКИ пътеки
2007.01.22

2 СТРАШИЛИЩЕТО от Лакатник
Разказ по действителен случай

2006.12.09

2 ДЖАК РЪСЕЛ и ПАРСЪН РЪСЕЛ ТЕРИЕРИТЕ - най-умните ловци
2006.11.22

2 Най-доброто от Форум "Ловецъ" на dogbg.net
2006.01.03

2 Вълците от Дерин Дере
2004.09.23

2 На лов с CHEVALIER
2004.09.19

2 Идеалната батарея за едър дивеч
2004.08.23

2 Убийствените зони
2004.08.20

2 Избор на оптика
2004.08.10

2 Да спасиш човешки живот
2003.04.02

2 Mеждународни полеви състезания за британски и континентални породи кучета
Международна изложба CACIB за всички породи кучета ДОБРИЧ 2002

2003.04.01