Начало
 Новини
 Коментари
 Любопитно
 Треньор
 БГ Ловецъ
 Библиотеката
 PET индустрия
 Ветеринар
 Обяви
 Хороскоп
 Роднините
 Разказахме ви...
 Услуги
 Организации
 БНКСТГ
 Ваймаранер клуб
 Пойнтер клуб
 Развъдници
 Правилници
 Конкурсът!
 Арт
 Глезотии
 Партньори
 Links
 За контакти

  

Lubimci

Hunting Network International

 

 Ваймаранер клуб

2 Породни белези на ваймаранера (3)
2004.07.22

Ако сравним външността на ваймаранера от началото на века (ХХ) и днес ще установим, че в основни линии са настъпили изненадващо малко промени. Причина за това вероятно е фактът, че при отглеждането на ваймаранерите през последните 80-90 години са допуснати незначителни примеси на чужда кръв. Външният вид и качествата на ваймаранера са описани по-долу като породни белези. При изследването на тези белези, наречени още "Стандарт на породата", трябва да се има предвид, че с тях се означава целта на развъждането. Това означава също, че наличието на изброените признаци и качества не е неизменно и задължително, а просто осъществима цел, към която развъдчикът трябва да се стреми. В действителност много малко кучета отговарят напълно на тези изисквания, но голяма част от тях се доближават повече или по-малко до стандарта.
И така, при ваймаранерите се отличават 2 основни типа като отделните родословни (кръвни) линии могат да бъдат разпознати от специалисти и само по външни признаци. Рядко се случва един от двата типа да е силно изразен при едно куче, по-често двата типа се прявяват в смесена форма.
Първият тип е на кучето - кръвоследник: То е относително по-бавно и пасивно. Отличава се със закръглени гърди, с леко изместени встрани лакътни стави, леко отпусната кожа особено на гръкляна и шията.
Вторият тип e противоположният: Това е типът на бързите и жизнени "полски кучета" - с тесни, вдлъбнати гърди и общо взето стегнато, добре структурирано и сухо тяло. Тук трябва да отбележим, че опитите да съчетаем тези два различни типа при развъждането биха били погрешни. Защото при осъществяването на селекция трябва да разполагаме с известна вариационна широта на кучетата си. Затова трябва да се избягва прекаленото стесняване на разнообразието от породни белези и да се работи прекалено продължително върху подобряването и промяната им. Всъщност с най-голямо внимание трябва да се подхожда към традиционния стандарт. Промени са допустими само по съвсем наложителни причини.
На външен вид ваймаранерът е общо взето едър, представителен и силен птичар. Полът е изразен много ясно т.е. мъжкото куче е значително по-голямо, силно и здраво от женското. Като общо впечатление ваймаранерът има леко заоблени форми. Мускулите му не изпъкват толкова пластично и релефно като например при пойнтера или курцхаара. Формите на ваймаранера са относително по-едри, а това е още по-ясно забележимо поради по-дебелата и не съвсем плътно прилепнала кожа. Този факт, разбира се, не бива да се тълкува като мекота и отпуснатост на тялото!
Онова, което отличава ваймаранерът от подобните му породи още при пръв поглед, е сивият цвят. Дали цветът на кучето е сребристо, сърнено или мише сиво често е трудно да се отсъди защото това зависи от осветлението, фона, на който го наблюдаваме и т.н. Решението за оттенъка най-често е субективно, а и тъй като споменатите оттенъци могат да се дефинират доста трудно, може би за в бъдеще ще е по-добре да се откажем от подобни определения. Във всеки случай цветът на ваймаранера несъмнено трябва да е сив! Жълтеникави или кафеникави тонове, както и така нареченият тип "бранд" (жълто или кафяво оцветени вежди, горна устна и предна страна на предните крайници) определено се смятат за погрешни. Затова пък бели петна, освен ако не са много големи, се смятат за положителен породен белег. Както изясних в част 2 "История на развъждането", по-рано тези бели петна са се смятали за типична черта на ваймаранера. Тъмната ивица на гърба обаче се наблюдава все по-рядко. Вместо това по-често се срещат тъмно оцветените кучета с по-светли глава и уши.
Окосмяването при късокосместия ваймаранер най-често е грубо и гъсто. Къса и мека, фина козина като при немския курцхаар, се среща доста по-рядко. При дългокосместия ваймаранер (лангхаар), както при подобните породи, се изисква дълга покривна козина, която често скрива напълно долното по-късо окосмяване. Козината по задната част на предните и задните крайници (наричана "перушина" или "гащи"), както и по долната част на опашката (наричана "знаме"), трябва да е добре изразена, но все пак не толкова дълга и пищна както при сетърите например. Установено е, че пълното окосмяване се оформя едва след втората година. Поради значението на доброто окосмяване за ловната практика в сегашния вариант на Правилника на Съюза на водачите на ваймаранери през 1976 г. бе въведено правилото на всички подлежащи на оценка кучета да се дават и по две допълнителни оценки за качество на формата и козината. Двете оценки се отделят с коса черта като на първо място е тази за формата.
Главата на ваймаранера е един от типичните породни признаци. Най-добре изразените й особености са дългата и силна муцуна с права или леко изпъкнала нагоре линия на носа, малкото и скосено чело (стоп) и забележимо издадената тилна кост. Впечатлението за дълга муцуна се засилва и поради относително изтеглената назад лицева мускулатура.
Ушите на ваймаранера са по-скоро дълги, отколкото къси. Към главата те са тесни и не твърде високо поставени. Особено типично е, че ваймаранерът ги носи леко подвити напред.
Носната гъба е с тъмен телесен цвят. Твърде светлата, понякога даже розово-червена носна гъба не само не е красива, но е и признак за пигментна недостатъчност, което е нежелателно за тази и без това бедна на пигментация порода.
Светлото кехлибарено око на ваймаранера учудва много наблюдатели поради ефекта си на "орлов поглед". Това обаче е последица от споменатия общ недостиг на погментация на породата и отглеждането на ваймаранер с тъмни очи сигурно би било невъзможно! При малките ваймаранери очите винаги са небесно сини и с възрастта се изменят през синкави към зеленикави до тъмно кехлибарено жълти.
Челюстта трябва да е силна и безупречна. В това отношение развъдчиците на ваймаранери рядко имат проблеми тъй като наследствената загуба на зъби е изключителна рядкост.
Шията (поради предназначението на породата) не трябва да е прекалено къса дори при наведена глава. На леко отпуснатата кожа по гръкляна и шията не трябва да се гледа с твърде критично око.

Ако анализираме по-нататък строежа на тялото му, ще установим, че ваймаранерът е по-дълъг, от колкото е висок т.е. дължината на трупа му е по-голяма от височината при холката.
Доста издълженият гръб е породна особеност така, че не бива да се смята за нещо ненормално или дори да се полагат усилия за "поправянето" му. Именно благодарение на дългия, добре развит и мускулест гръб кучето може да прави дълъг, елегантен, галопиращ скок, който е невъзможен за куче с квадратна структура и къс гръб. При бягането в тръс дългият гръб предодвратява евентуално навяхване. Функцията на гърба като движещ орган при бягането става съвсем очевидна ако наблюдаваме скоростно снимки на галопиращи кучета, особено хрътки. Естествено падналият (седлообразен) гръб, известен като лордоза, който се среща по-често при кучетата с дълъг, от колкото с къс гръб, вече е вид деформация. Но тя не бива да се бърка с леката гънка в средата на гръбначната линия и издигащата се оттук към опашката поясна мускулатура.
Гръдният кош трябва да е вдлъбнат и дълбок - при възрастните кучета да достига лакътните стави. Малко по-заобленият гръден кош в сравнение с този на курцхаара или пойнтера може да се смята за породен белег, който напомня за наследството от кучетата-водачи. Този малко по-широк гръден кош е и причината за леко извитите встрани лакътни стави при някои кучета.
Опашката е относително силна и в сравнение с други подобни породи е поставена по-ниско спрямо гръбната линия. Характерна е тенденцията към отпуснато носене на опашката - също наследена от кучето-водач. По време на работа много ваймаранери (дори и когато не са под напрежение) носят опашката си полувисоко или дори спусната. При късокосместия ваймаранер опашката винаги се купира - само няколко дена след раждането от нея се отнема половината. При дългокосместия ваймаранер опашката се купира рядко - препоръчва се отнемането само на 2-3 прешлена за да се предодврати образуването на трудно лечими екземи по върха и.
Крайниците трябва да бъдат общо взето прави и паралелно поставени. Прекаленото значение, което се отдава на наклона им, е пренесено в кинологията от изискванията към конете, които имат съвсем различни анатомични особености. Спецификата на стойката при кучето прави определянето на наклона на крайниците много трудно. Едно животно в дадена ситуация може да се изопне много силно, в друга - да се свие и отпусна. Най-правилният във функционално отношение наклон е най-добре да се определи в движение т.е. куче със свободни и хармонични движения има и правилен наклон на крайниците. Тясно свързан с този въпрос е и друг проблем - за твърде високо поставеното тяло. Тук трябва да се пазим от прибързани оценки. Много кучета изглеждат твърде високи защото в най-удобната си поза протягат леко наклонените си задни крака под тялото си. Затова опитните хендлери карат кучетата си да позират с опънати назад задни крайници. В тази поза кучето вече съвсем не изглежда прекалено високо. Във връзка с това трябва да посочим, че всички хрътки има леко по-издигнати тела. От друга страна се спори дали при някои породи домашни кучета оформянето на падащата гръбначна линия чрез силно изопване (наклон назад) на задните крайници не е причина за разпространението на тазобредрена дисплазия.
Лапите на ваймаранера също са типичен породен белег. Почти всички кучета без изключение имат по-дълги средни пръсти, което придава на лапата общ овален вид. Опитът да се развъжда ваймаранер с кръгла котешка лапа би бил биологичен парадокс! От друга страна кучета с ярко изразени "пантофки" (т.е. заострени лапи), които възпрепятстват плавното движение, съвсем не са цел при развъждането на породата.

Резултатът от функционално правилния строеж на тялото и хармоничното съвместно действие на отделните части е процесът на движението. При всички видове ход кучето трябва да има плавни, уверени и свободни движения. Отсечените, скокообразните и нестабилните движения показват, че отделните части на тялото не са изградени правилно с оглед на функциите си или че не действат добре заедно. Това правилно функциониране и добро съвместно действие за извършващите движението части би трябвало да е основен критерий при определянето на изискванията към ваймаранера като порода с определено практическо предназначение. Едно ловно куче, притежаващо тези качества е и "красиво". Затова пък човешките разбирания за красота (и без това твърде относителни) по възможност не трябва да се вземат предвид при отглеждането на ловни кучета. Тази препоръка се потвърждава и от наблюдението, че определени физически признаци са свързани с душевно-емоционалните качества на кучето и именно в тази си свързаност се унаследяват.
Сред душевно-емоционалните качества на ваймаранера на първо място прави впечатление изключителната, понякога почти досадна привързаност към стопанина и неговите познати. Оттук идва и лесното обучение и податливостта им на дресура. Защитният инстинкт също може да се приеме за следствие от тясната връзка с личността, семейството и дома на стопанина. При поощряването на тази прородна даденост ваймаранерът може да поеме отбранителната функция на кучето-пазач - факт, който все повече ловци и лесничени съумяват да използват. По време на лов ваймаранерът се проявява като издръжливо куче, впускащо се с хъс в поставените му задачи. Действията му се определят от обуздания и сдържан темперамент, затова изглеждат планомерни и обмислени. Патологичната настървеност по време на лов, каквато се наблюдава при други породи ловни кучета, не е цел при отглеждането на тази порода. Като наследствена черта от кучето-водач днешният ваймаранер все още е запазил склонността си към работа със спуснат нос т.е. предимно със следване на оставената диря. Тази своя склонност той проявява обикновено при работа след изстрел т.е. при търсене на дивеча по кървава следа или при търсенето на изчезнал. Необходимият за случая изострен нюх за дивеч е естествена цел при развъждането на тази порода ловни кучета.

Д-р Вернер Петри

 

 Ваймаранер клуб

2 РЪКОВОДСТВО на Национален клуб "Ваймаранер - България"
2012.07.16

2 РАЗВЪДНИЦИТЕ в клуба
2012.07.16

2 В памет на любимите ни кучета R.I.P.
2011.02.17

2 РОДОСЛОВИЯТА на кучетата от клуба
2011.02.17

2 Ваймаранерите около нас - ФОТО ГАЛЕРИЯ само от приятели!
2007.03.06

2 Ваймаранери по Радио СТАРА ЗАГОРА
ПРАЗНУВАМЕ третия рожден ден на клуба!

2007.02.17

2 КЛУБОВЕ на любителите на породата ваймаранер по света
2007.02.16

2 КАК да си купим ваймаранер?
2006.10.26

2 Ваймаранерите - шампиони на клуба за 2005!
2005.11.24

2 Новини от клуба
2005.09.29

2 Нашият първи рожден ден!
2005.03.07

2 Молба за членство в клуба
2004.08.01

2 Произход на ваймаранера (ваймарския птичар) (1)
2004.07.22

2 История на развъждането (2)
2004.07.22

2 Породни белези на ваймаранера (3)
2004.07.22

2 Отглеждане и възпитание на малките (4)
2004.07.22

2 Дресура (5)
2004.07.22

2 Оценка на формата и козината (6)
2004.07.22

2 Отглеждането на ваймаранерите в Германия (7)
2004.07.22

2 Ваймаранерите в чужбина (8)
2004.07.22

2 СТАНДАРТ на породата ваймаранер
2004.03.28

2 УСТАВ на Национален клуб "Ваймаранер - България"
2004.03.24

2 ПРАВИЛНИК за селекция и развъждане на Национален клуб "Ваймаранер - България"
2004.03.24

2 Пътепис от едно световно първенство и една балканска държава ... някъде на запад
2004.03.24