Начало
 Новини
 Коментари
 Любопитно
 Треньор
 БГ Ловецъ
 Библиотеката
 PET индустрия
 Ветеринар
 Обяви
 Хороскоп
 Роднините
 Разказахме ви...
 Услуги
 Организации
 БНКСТГ
 Ваймаранер клуб
 Пойнтер клуб
 Развъдници
 Правилници
 Конкурсът!
 Арт
 Глезотии
 Партньори
 Links
 За контакти

  

Lubimci

Hunting Network International

 

 Ваймаранер клуб

2 История на развъждането (2)
2004.07.22

Докато първата немска изложба на кучета се е състояла още през 1863 г. в Хамбург, то породните отличителни белези на някои луксозни и ловни породи са установени едва през 1879 г. На 26.04.1800 г. е основана Комисията на делегатите. Това, че през 80-те години (на 19 век) кръстосаното развъждане се е считало за правилно, доказва и статията на Бранд, публикувана в отговор на читателско писмо на някой си г-н Мюих - собственик на имението Бланкенхайм в Тюрингия. В него откриваме следния коментар: “За произхода на тукашния ваймаранер (в нашата област има 60 кучета – потомци на развъжданите от мен) искам да Ви съобщя следното: Първите кучета са отглеждани през 60-те години на миналия век от някой си г-н Ванценберг. Той кръстосал кучка от Дацих с един относително сив грифон от Кьотередорф, от когото по-често са произлизали дългокосмести малки. От началото на 70-те години в нашата област сиви ваймаранери е отгллеждал арендаторът на държавния имперски имот Биндорф – моят баща, както и търговецът Шварцер по-късно. Днес тук има много любители на тази порода, които се занимават с развъждането и. Фактът, че още на този ранен етап от историята на развитието на породата е имало и дългокосмести екземпляри, е многократно потвърден. Фон Шмийдеберг пише: ”Понякога дългокосмести кучета, отговарящи изцяло на немския тип, са ми описвани като “ваймаранери”, но техният произход не може да бъде проследен. И така, аз смятам, че те са получили името си от областта или че са произлезли от кръстоска на ваймаранер с дългокосмести кучета.” Друго потвърждение за наличието на дългокосмести кучета може да се открие в бр. 10 на “Немски ловен вестник” от 03.11.1889 г., където се предлага “красив дългокосмест ваймарски птичар от най-добра порода”. Според Бнад след основаването на Комисията на делегатите се появяват и “любители на сивите ваймаранери, преследващи желанието тази отличаваща се със забележителни ловни качества порода да бъде официално призната.” Тези претенции естествено са срещнали отпор. Много кинолози са били на мнението, че ваймаранерът е само различаваща се по окраската си разновидност на немския късокосмест птичар (курцхаар) – аргументация, която се използва и по-късно в историята на ваймаранера. В противоречие на това твърдение обаче Шребел, фон Бадевиц и Бранд установили, че “сивият цвят при повечето кучета се съчетава със специфична форма, от което следва, че ваймаранерът е отделна порода". Това схващане се наложило през 1896 г., когато във връзка с изложбата в Бернбург майор фон Бюнау е постановил първите породни признаци. Точно година по-късно на втората изложба в Ерфурт на 20.06.1897 г. се основава Дружеството за селекция на чиста порода сребристосиви ваймарски птичари. Името му скоро след това е променено на Дружество за развъждане на ваймарски птичари. Първият председател на дружеството е г-н фон Кромтон от Ваймар. От самото начало дружеството установило тясна връзка с ловния клуб на Бернбург, чийто председател г-н фон Бюнау е бил ревностен почитател на ваймарския птичар. В първите години дейността на дружеството е била доста активна. През 1898 г. отново в Бернбург се е провел преглед. На 17 и 18.04.1899г. се е състоял първият клубен лов на яребици в Зандерслебен.
Тези първи прояви са били особено показателни, затова би трябвало да ги разгледаме по-подробно. При лова на яребици в Зандерслебен участват 6 кучета в клас “Млади” и 5 - в класа за възрастни. По повод протичането на претърсването Бранд пише: ”Ако трябва да кажа истината, в живота си не съм бил на състезание, където почти всички, не, всички кучета без изключение да са се провалили по този начин. Раздадени бяха само II и III награди.” Тези лоши резултати Бранд отдава не само на слабата подготовка и неблагоприятното време, но и на факта, че старите родове ваймаранери са били отглеждани случайно от ловци, притежаващи най-добрите области за лов и горски дивеч. От тук е и изводът: В тези области не е необходимо кучето да умее да претърсва за да получи ловецът добра плячка. При провеждането на хайка съвесем не са необходими способности за претърсване като при лова на яребици. Ценноста на кучето се определя от умения, съвсем различни от тези, които немската кинология си поставя като цел на развъждането. Очевидно е, че тогавашният ваймаранер е отстъпвал на другите породи и най-вече на немския курцхаар в претърсването на полето при лова на яребици. При изброяването на кучетата, участвали в лова на яребици в Зандерслебен, прави впечатление, че за кучето с име Тел Ернсбург е отбелязано “Баща и майка – неизвестни”. Това е още едно доказателство, че по онова време в развъждането са участвали и кучета с неустановен произход, както и кучета, получени при кръстостки, стига по външен вид да са отговаряли в определена степен на породните белези.
За да може да се създаде представа за богатството от дивеч в тогавашните ловни райони, е необходимо да се спомене заключителния резултат от още един лов, на който високопоставеният г-н Пичке поканил своите приятели и техните ваймаранери ден след лова в Зандерслебен. Бранд: ”За няколко часа застреляхме с 8 оръжия 32 заека, 193 зайчета, 8 фазана, 51 пилета, 1 ливаден дърдавец, 1 чучулигар, 1 котка – общо 287 парчета.” За същия г-н Пичке Бранд пише в друга своя статия, че той и баща му са били първите, които са развъждали чисти ваймаранери. В същата статия Бранд описва особеностите на формите у Зандерлебенските ваймаранери, демонстрирани на първата изложба в Ерфурт в началото на 90-те години (на 19 век). След описанието на типичната за ваймаранера глава следва: ”Всички представени кучета имаха при тичане неправилна стойка, малко или повече отпред всички изглеждаха по френски.” И продължава: “Ваймаранерът има много характерна опашка, каквато не притежава никоя друга порода. Повечето ваймаранери, дори и да са изкуствено оцветени в кафяво, могат да се разпознаят по опашката. Тя далеч не е най-красивата част от тялото на кчуето защото в 2/3 от дължината си тя е цилиндрична,а в последната третина след чупката надолу (където обикновено се купира) тя постепенно се изостря. Непосредствено след чупката в повечето случаи тя е покрита с дълга и твърда козина."
Опашката често е прекалено силна, особено при кучета с благородно лице и изрязани сухи черти. Подари това опашката изглежда най-добре ако е късо купирана – както твърди фон Витеркоп – друг известен развъдчик на ваймаранери от онова време. Относно цвета Бранд пише, че през 1893 г. е бил известен от г-н Пичке, че той никога не е виждал ваймаранер без бяло петно; сребристо сиво и бяло за тази порода са двата цвята, които постоянно се срещат заедно. Пичке е искал да се счита за вид породен белег дори и това, че повечето ваймаранери имат бяло на задната част на предните лапи нежду възглавничката и пръстите. При собствените си кучета той винаги акцентира на не много тъмния сърненосив цвят.
И по онова време не е съществувало съгласие при определянето на характерния цвят, както и по отношение на на насоката, която трябва да се следва при развъждането. Това показва и една забележка на Цори: ”Съществуват сребристосиви и мишосиви ваймаранери. И както в стари времена бойни викове са се носини през цялата империя чак до Италия, днес страстите се разгорещяват от спора сребристо или мишосив е ваймаранерът. Всички спорят ли спорят, а истината в крайна сметка не знае никой.”
През следващите години се провели и други прегледи – например при полския лов в Зандерслебен през 1903 г. Ваймаранерите са били включвани и в съюзни изпити. 3 такива кучета са участвали в лова на Съюза за облагородяване и изпитване на птичари за Остфийлфланд и Олденбург през 1903 г. в Емден. Предприемчивостта на дружеството скоро се изчерпва както установява списание “Нашето ловно куче” (илюстровано приложение към “Немско ловно списание”) - през 1906 г. на изложба са били представени само отделни екземпляри ваймаранери, но нито един не е участвал в изпит. Бързо се сменяли и председателите на дружеството: След г-н фон Кромтон длъжността заел околийският управител г-н Андреас, а след него – г-н Витекоп. По времето на председателството си той е създал първия родов регистър. Едва през 1908 г. дружеството се консолидаризирало отново в известна степен, след което председателското място е заел граф Молтке, а службата на секретар (книговодител на регистъра) е заел мировият съдия г-н Рихнов. Той остава на този пост до 1915 г. Според изказванията на Бранд, а и на самия Рихнов, той е трябвало да поддържа крехкия баланс между двете противопоставящи се страни: “Едните зачитаха само сребристосивите кучета и отричаха наличието на всякакви жълти петна и в никакъв случай – бели участъци. Другите приемаха жълтите примеси и смятаха тъмните кучета за по-годни и по-способни. Ако бяхме приели техните схващания щяхме да стигнем отново до жълтите кучета. Сивото е смесица от черно и червено или черно и жълто. При повечето породи, където тези цветове преобладават, се срещат и сиви кучета."
Различията в мненията са били не само относно външния вид на ваймаранера, но и по отношение на кръстосването му с други породи. Кръстоските с пойнтера, макар и обичайни, често са били оспорвани, което се доказва от настоятелния апел на Бранд: "Стопани, не правете от своите хубави кучета пойнтери. Следвайте насоките за развъждане на г-н Витекоп, а не глупавите приказки на неопитни теоретици." (Тук очевидно се има предвид Е. фон Ото, който не е бил ловец.)
По време на Първата световна война споровете около ваймаранера естествено затихват, но след нейния край започва възход на ваймарския птичар. Този подем в отглеждането на ваймаранера е неотделимо свързан с името на майор Роберт Хербер. По повод първия изпит в памет на майор Хербер, вторият председател на Клуба на ваймаранера Едлер е направил следното изказване за живота и делото му: “От както като млад капитан Хербер видял първия ваймаранер, той никога вече не е отглеждал други ловни кучета. През 1921 г. той поел ръководството на Клуба на ваймаранера. В работата си бил всеотдаен, готов на всякакви жертви. Предизвикал гнева и уважението на много хора, но си останал същият образцов човек – ловец и развъдчик на кучета – успял чрез умел подбор от някогашния малко бавен и тромав, но с несравним нюх ваймаранер да получи будещата възхищение, изрядна форма на днешния ваймаранер. Като главен редактор на списанието “Лов и ловни кучета” е написал многобройни статии, които илюстрирал сам. Издал е и книга за ваймаранера, която бе преиздадена заедно с биографията на Хербер от стария член на клуба г-н Стокмайер (Ваден, Австрия). От 1921 г. Хербер в истинския смисъл на думата става баща на ваймаранерите.”

Когато разглеждаме напредъка
в отглеждането на ваймаранерите след Първата световна война, трябва непременно да направим паралел и с развъждането в съседна Австрия, където още през 1913 г. Ото Щокмайер внесъл първия женски ваймаранер. Той бил последван от много други. Принц Ханс фон Ратибор – водач на Щокмайер в лова – също се убедил в ловните качества на кучето до толкова, че скоро в имението му била отглеждана само тази порода. При основаването на Австрийския клуб на ваймаранерите принц фон Ратибор заел поста на първи председател. След смъртта му постът бил поет от страршия лесничей Ото Щокмайер, който по–късно бил избран за почетен председател на Австрийския съюз на ваймаранерите.
Благодарение на усърдната работа на няколко особено заинтересовани членове като господата Ратерт, Ройлер и Венкел, днес разполагаме с почти пълни писмени сведения за отглеждането на ваймаранерите от 1897 г. насам и по-точно с Родословната книга на курцхаара (Das Stammbuch Kurzhaar). В нея са нанесени всички късокосмести ваймаранери от 1897г. (том I) до 1922 г. (том XXVI). За вписването на ваймаранерите в родословната книга ще отбележим и следното: Трябва да изхождаме от факта, че от 1897 до 1922 г. ваймаранерите са вписвани основно в Das Stammbuch Kurzhaar. Отделна родословна книга само за ваймаранери не е била водена. Не е лесно да се направи преглед на тогавашното развъждане на ваймаранери въз основа на внесените данни и за това има различни причини. До 1900 г. (том IV) ваймаранерите са вписвани наред с другите видове късокосмести кучета. Разпръснати сред другите породи, те се отличават само по въведеното в скоби или след запетая допълнение след името: “ваймаранер”. Същото важи и за съществуващата тогава порода вюртембергер. Едва след том V ваймаранерите са били нанасяни в отделна част “В”, а вюртембергерите – в част “С”.
Поне в първите години кучетата очевидно са били вписвани едва когато вече са участвали в изложба или изпит. И това е било необходимо защото при някои кучета единият или дори двамата родители са били неизвестни и “породната чистота” на кучето е трябвало да бъде проверена поне що се касае до външните белези. Неизвестността на родителите е причина за объркването на поколенията в отделните томове. В том XVIII от 1914 г. след женско куче, родено през 1913 г, е вписано друго с година на раждане 1897. Както става ясно и през следващите години след 1914 г. са вписвани кучета, които вече не са живи. Или може би тогава ваймаранерите са живеели толкова дълго? Най-фрапиращият случай обаче е вписаното през 1919 г. мъжко куче БРАВО II Линдблом, което според нанесените данни е родено през 1893 г. Объркващо е и това, че много кучета са вписани единствено с кратките си имена (например Балдунг, Хектор, Секта, Фрета). Но дори когато са нанесени и родословните им имена, ориентирането не става по-лесно. Често развъдчиците са вписвали с името на своя развъдник не само кучета, развъждани от самите тях, но и такива с неизвестен произход, които са били тяхно притежание. Така например роденото през 1895 г. високо оценено куче РЮДЕМАНС ХЕЛД е било притежание на Паул Витекоп, но е било отгледано от Фьорстер Фелгенс от Дасел.
Aкo въпреки целия този хаос се опитаме да съставим обща картина на развъждането по онова време, ще установим следното:
В том I (1897г.) от племенната родословна книга на курцхаара не са вписани ваймаранери. През 1898 г. са регистрирани 5, а през 1899 – 19 кучета. През 1900 г. очевидно са били вписани 62 (31+31) кучета наведнъж, между които са открити и такива с дата на раждане през 1891 г. През следващите години данните също са оскъдни за да достигнат след това през 1904 г. рекордния брой от 121 регистрации. Тук също могат да се открият много кучета, родени преди 1894 г. След това регистрациите рязко намаляват: 1905 г. – 12 кучета, 1906 – 4 кучета, 1908 – 1 куче. В следващите 1907-1913 г. не е вписан нито един ваймаранер. Общо в първите 10 тома на Stammbuch Kurzhaar са вписани 265 (137 + 128) ваймаранера. Няма да сгрешим ако кажем, че в тези години ваймаранерът е бил пред изчезване. Тази съдба отчасти е сполетяла включената в Stammbuch Kurzhaar порода вюртембергер, която е изчезнала т.е. сляла се е с немския курцхаар.
Едва през 1914 г. (том XVIII) могат да се открият отново регистрации на ваймаранери, между които и няколко от споменатите “прастари” кучета. В следващите години броят на регистрациите е под или малко над 10 кучета. Едва през 1919 г. (том ХХIII) се достига относително високия брой от 42 вписани кучета, сред тях отново много стари кучета – с години на раждане 1893! През 1920 г. няма нови кучета, а през 1921 и 1922 са по пет годишно.
Изглежда, че през тези години е бил направен опит да се съберат всички възможни за откриване кучета, включително и вече мъртвите, за да се разшири базата за развъждане на породата. Въпреки това основата, на която е можел да се опре Хербер, оглавявайки и повеждайки Клуба на ваймаранера към неговия възход, не е била особено широка. Интересни са внесените за всяко отделно куче данни за цветовете. В края на миналия (XIX) и началото на този (XX) век данните за окраската са много разнообразни: светло сребристосиво, сребристосиво, мише сиво, сиво, пепеляво сиво, тъмно сиво, светло сиво. Почти всички кучета тогава са имали бели петна на гърдите си, някои от тях и бели пръсти на лапите. При масовата регистрация от 1904 г. съвсем ясно преобладава определение сив. Едва при регистрацииите след 1914 г. се появява окраската “сребристо сиво”. Може да се допусне, че това е следствие от тогавашната победа на “Сребристосивото направление”. Във всеки случай не може да се смята, че чрез светкавичен прогрес в развъждането всички ваймаранери изведнъж са станали сребристосиви. Много по-вероятно е да е следвано мотото: ”Не може да е това, което не бива да е!” На границата между двата века отглеждането на ваймаранери е било повлияно значително от двама развъдчици, които трябва да бъдат споменати тук: Паул Витекоп - владетел на дворянско имение (родословна линия Рюдеман) и Л. Линдблом – художник на ловни сцени (родословна линия Линдблом). Но в същия период дори сред вписаните кучета продължават да преобладават кучета, отгледани от г-н Пичке (родословна линия Зандерслебен). Пичке с основание се смята за един от основоположниците на тази порода.
Това, че в родословната книга на курцхаара не е вписан нито един дългокосмест ваймаранер, е повече от ясно. И така, регистрацията на мъжкото куче ИЛО фом Хипкендал под № 1468 в държавния регистър – отдел “Сборен регистър” – остава първата известна регистрация на дългокосмест ваймаранер.
Ето и другите кного и регистри за ваймаранерите:
НЕМСКА родословна книга на кучетата (Комисия на делегатите), отдел “Ваймаранери 1925 –1935 г.” съдържа всички регистрации от 1924 до 1934 г.
Държавен регистър – отдел “Сборен регистър” като печатна извадка – съдържа регистрациите от 1935 и 1936 г.
РОДОСЛОВНА книга на ваймаранерите
- като печатна тетрадка с приложения, съдържащи регистрации те за 1937 – 1939 г.
РАЗВЪДНА книга I:
Машинописни регистрационни списъци в папки с ръкописни бележки, съдържащи регистрациите от 1940 до 1951 г.
РАЗВЪДНА книга II:
Ръкописни регистрации в 2 журнални тома за периода след 1952 г.
Печатна РАЗВЪДНА книга (регистър):
В тази излизаща в началото на всяка година книжка “НОВИНИ за ваймаранерите” се публикуват всички данни за отглеждането, резултати от изпити и т.н. от 1977/1978 година насам.
При данните за години 1940 – 1951 става въпрос за две папки. Първата част съдържа регистрации в машинописен орогонал за годините 1941 – 1944. Най-вероятно става въпрос за оригинала или поне за ръчен екземпляр на регистъра на Хербер, продължен след смъртта му на 15.09.1946 г. от Е. Кюр – приемник ина поста му. В потвърждение на това предположение говори и фактът, че този екземпляр е изпъстрен с множество ръкописни забележки, които без съмнение принадлежат на Хербер. Тази част на регистъра завършва с изречение, написано с червен машинописен шрифт: “Край поради евентуално нахлуване на руснаците! 09/04/45” След това с молив е отбелязано: “Извършено е на 03.05.45”. Тази бележка вероятно е нанесена от самия Хербер. Очевидно от този момент нататък почти до смъртта си той сам води регистъра, тъй като след регистрацията на кучетата, родени на 03.02.1946 г. Кюр собственоръчно е отбелязал: ”До тук водено от Хербер.”
Втората част от развъдните данни, съдържаща годините 1945 – 1951, се състои от машинописни копия, които от 1949 г. все по-често носят ръкописната забележка на Кюр: ”Изготвено за г-н Кюлмер”. Очевидно при тази втора част става въпрос за размножени екземпляри развъдни данни в пълния им обем. Най-вероятно оригиналът на тази част е “Регистърът”, който според Хартман се смята за изчезнал. От 1940 г. не са издавани повече развъдни данни. Все пак през октомври 1951 г. се появяват ”НОВИНИ за ваймаранерите” – първоначално размножавани на циклостил. А от 1956 г. в познатата ни днес печатна форма “НОВИНИТЕ” съдържат и важна, макар и не толкова пълна информация за развъдни събития. Едва от 1979 г. (с регистрации от развъдния период 1977/1978) започва да се появява завършена развъдна книга (регистър) в печатна форма.
Споменатите по-горе развъдни данни са общо взето много интересни и показателни. Ще посочим някои факти:
Броят на регистрациите в развъдните книги, следващи Stammbuch Kurzhaar, също показва значителни колебания в отделните години – през 1924 г. са вписани 14 поколения със 76 малки. До 1936 г. броят на поколенията е варирал между 8 и 19, а броят на вписаните малки – межди 44 и 105. В първите години значително се различават общият брой регистрации и вписаните малки кученца. Причината е, че в онези години голям брой стари кучета са продължавали да бъдат вписвани допълнително.
Годините 1937 и 1938 са били рекордни с 20 / 21 регистрирани кучила и 139/112 малки. Следва рязък спад на регистрационната бройка за да се стигне до нова кулмицания през 1944 г. – 24 кучила и 127 малки. През 1945 г. обаче са вписани само 3 кучила с 10 малки.
В този период заслужават внимание следните факти:
До 1928 г. в регистрите редовно са били вписвани като отделни регистрации кучета с неизяснен произход. 2 кучета, вписани през 1928 г. – мъжкото КОЗАК фом Кибицщайн и едно женско куче от кръвната линия “Фон Бангщеде” са предадени на Хауърд Найт – основоположник на развъждането на ваймаранерите в САЩ. Но според Денлингер двете кучета са кастрирани преди да бъдат изнесени от страната. Затова Найт е започнал развъждането на ваймаранери в Америка с други кучета по-късно. Според данните в развъдната книга той е получил роденото през 1937 г. женско куче АУРА фон Агйберг (№ 1680), второ женско куче, родено през 1938 г., ДОРИ фон Шварцен Камп (№ 1759), както и роденият през 1938 г. мъжки МАРС аус дер Вулфериде (№ 1736). И така през 1939 г. в немския регистър е вписано кучилото, получено от Найт (развъдник “Silver night Kennel”).
Политическите отношения също се отразяват в развъдната книга - например при регистрацията на мъжкия ваймаранер ПОНТО аус дер Грюте като собственик е вписан: Негово превъзходителство г- н Гьоринг, Берлин.
За първи и последен път през 1939 г.
в родословната книга на ваймаранерите са вписани отгледани в Австрия кучета: 17 кучила с 87 малки срещу 14 кучила и 80 малки в Германия. Между другото 3 малки, родени през същата година, са били изнесени на територията на днешна Чехия.
При изследването на съотношението между половете през всички тези години прави впечатление силния превес на мъжките над женските кучета. Вписаните кучета са 2/3 мъжки и 1/3 женски. Вероятно не само природното превъзгодство, но и по-добрите ловни качества на мъжките кучета са накарали развъдчиците да убиват по-често женските малки от кучилата.

Приемането на дългокосместия вариант за породен признак е станало през 1935 г. Повод за това е бил преди всичко малкият дългокосмест ваймаранер ТЕЛ фон Шранцендорф - собственост на г-н Р. Патау, който по-късно става президент на Австрийския клуб на ваймаранерите. В немската развъдна книга дългокосмест ваймаранер се появява едва през 1936 г. и това е мъжкарят ИЛО фом Хипкендал ( №1468). И при двамата муи родители липсват каквото и да е признаци на типа "лангхаар". Прародители са родени преди 1924 г., така, че проследяването на родословната му линия за съжаление е невъзможно. Споменатият мъжкар има дългокосместо поколение в Германия през 1939 г. от женската Теска фон дер Вастелхюге. Тези кученца обаче очевидно не са включени е понататъшно развъждане Германия.
Едва през 1944 г. от късокосместите родители АЯКС фом Борнхоф и БУСИ фом Борнхоф като в две кучила се раждат трите дългокосмести малки Кора, Дукс и Дукси фом Борнхоф. При проследяването на родословната им линия до 1924 г. - т.е. 6 поколения назад - също не се откриват белези на дългокосмести предшественици.
След така наречения "преврат" ( т.е. края на Втората световна война - б.р.) развъждането на ваймаранерите се развива съвсем бавно и това е естествено защото, дори ако оставим настрана загиналите директно от бойните действия кучета, една голяма част от кучетата в източните области вече не са участвали в западногерманското развъждане. Отношенията Изток - Запад намират ясно отражение непример в регистрационните чифри през 1944 г., когато от родени общо 24 кучила 10 са били отгледани в области, които вече са извън територията на ФРГ. Между другото в годините 1947 - 1951 г. от ГДР са внасяни по едно-две кучила годишно (родословия фон дер Фине, фон Тухремен, фон Клайнромщед). По-нататък това не е правено. Поради споменатите причини годините 1946-1948 са съвсем оскъдни - с по 35 регистрирани малки. След това броят на малките отново нараства и през 1950 г. за първи път преминава границата от 100 впивани в развъдната книга малки. В следващите няколко години броят на кученцата често остава под "магическата" граница за да я надскочи трайно и убедително от 1969г. нататък. Рекордна бе 1975 г. със 190 вписани малки.
Заслужава да се отбележи, че след 1945 г. много кученца са били подарявани на американски войницим които след края на службата си са ги отнасяли в САЩ. Това означава по-нататъшно стесняване на немската развъдна база. Иманно в тази светлина трябва да се разглежда приетото на първото Генерално събрание (след възстанoвяването на Клуба на ваймаранера през 1951 г. - б.р.) решение, според което нито един развъдчик няма право да предаде повече от половината кучило в ръцете на чужденци.
Прави впечатление също така, че до вписваните малко често е отбелязано "починало от кучешка чума". Като пример може да се приведе 1949 г. Въпреки,че при не всички кучета в регистъра е отбелязан собственика, може да се установи, че около половината от регистрираните 99 кученца са предадени на американски войници. Срещи 3 новородени през тази година е допълнено, че са починали от кучешка чума. Важно изглежда и вписаното през 1949 г. кучило "Фон Гайберг" (Чезар фон Гайберг). Тук е отбелязано в машинописен шрифт: "Според полученото от г-н Кюлмер съобщение, Чезар има следните особености: черно петно по целия гръб, къси уши, очите нямат чисто кехлибарен цвят." Следва ръкописна бележка, в която след изразените съмнения в надежността на развъдчика, произвел кучето, се казва: "Оценка: Негоден за разплод поради евентуална кръстоска с доберман." Това куче по-късно е изнесено в САЩ и вероятно е станало родоначалник на така наречените "сини" ваймаранери, които очевидно се оспорват там и до днес.
След 1945 г. любителите на ваймаранерите отново се събират и възобновяват "Клуба на ваймаранера". Благодарение на изданието "Новини за ваймаранера", излизащо от 1951 г. до днес на всеки 3 месеца, може относително цялостно да се проследи развитието на развъдното дело и свързаното с него развитие на клубовете. Тъй като за много хора развитието от 1951 г. насам е по-скоро живо минало, от колкото история, тук ще се задоволим да споменем само основните пунктове, касаещи развъдното дело. На това място трябва да се откажа да отделям достатъчно внимание на заслугите на всяка отделна личност в клубовете. Тази задача би трябвало да се възложи на бъдещ съставител на евентуална клубна история.
Първото Общо събрание, на което отново е създаден Клуб на ваймаранера (или Съюз за развъждане на ваймарския птичар) се състои на 13.10.1951 г. в Ниенбург-Везер. Още на това събрание са взети много основни решения. Преди всичко е приет Устав с допълнение към него (основни насоки в развъждането, регистрация в развъдната книга, продажба и изпити), оформени са 5 регионални групи (между тях и групата "Изток"), приети са решения за обхвата на членовете, размера на членския внос. За увеличаване интензивността на развъждането е разработен формуляр "Доказателство за развъдните качества". Решено е и да се осигурят татуиращи клещи на всяка регионална група. При новия избор на председателство единодушно са избрани следните господа:
1. Председател и касиер - Фриц Кюлмер, Фулда
2. Втори председател - д-р Едлер, Минден
3. Секретар (книговодител на регистъра) - Курт Ратерт, Фистел
4. Консултант по развъждането и изпитите - Хелмут Лимперт, Ниенбург
Същата година на 14.10.1951 г. се състои и първият изпит в памет на майор хербер край Марклос, окръг Ниенбург-Визер. Заявено е участието на 12 кучета, 9 от които са отличени с награди. В тези първи години Съюзът на ловните кучета разрешава на клубовете на отделните породи да провеждат есенния си развъден изпит по собствени правила. Поради това изпитът в памет на майор Хербер трудно може да бъде сравняван с днешния (Н7Р): НАред с днешните изисквания изпитът е включвал и следните дисциплини: хищнически нюх, настървеност спрямо хора, следване на кървава диря, донасяне през препятствие, донасяне на тежести, подчинение и активиране (шумна реакция) по команда. До тези изпити, представляващи нещо като предварителен съюзен изпит на пригодност (VGP) със своите 16 кръга, са били допускани кучета от всякаква възраст.
Забележително е с каква прецизност се е подхождало още тогава към изискванията на развъждането. От 1951 г. е било забранено използването за разплод на кучета, които не притежават "Доказателство за развъдна стойност". Това "Доказателство" представлява сбор от различни свидетелства, даващи информация за заложбите и постиженията на кучето, включително и оценка на клубния консултант по развъждането, председателя на регионалната група или друго надеждно и компетентно по киноложките въпроси лице. От юни 1952 г. са постановени наново породните признаци. Това налага по-сериозно ориентиране към покриването на изискванията за практическа пригодност на кучето т.е. то да може да покаже положителни резултати при изпита за млади кучета, есенния и съюзния изпит. Необходимо е също така единият от родителите да е доказал ловджийския си нюх. И по онова време обаче се забелязва недостатъчен интерес към полагането на изпити и към сътрудничество при разработване на въпросите по развъждането. През същата тази година цените за малко кученце, постановени и публикувани е "Новини за вайнмаранера", варират межди 60 и 100 DM. По устна информация цените, изисквани от чуждестранни купувачи, са били доста по-високи. Едва през 1955 г. с избирането на А. Блосмер за секретар и отговорник за пресата се решава минимално условие за признаване на кучето за породисто да е издържания изпит Н7Р.
Следващите години се отличават със стабилност при управлението на клубовете и активност в развъдната и изпитната дейност. 1963 г.обаче донася внезапни изменения. След като в края на 1962 г. е починал вторият председател на клуба Р. Шнайдер, пред пролетта на 1963 г. умира и първият председател Фриц Кюлмер. Консултантът по развъждането и изпитите Х. Липерт напуска поста си. Новите избори на 28.09.1963 г. във Фулда определят следния състав на председателството:
1. Председател - Хайнц Кюлмер, Фулда
2. Втори председател - Вилхелм Хоберг, Хайнстад
3. Секретар (книговодител на регистъра) - Александър Блосмер, Гросенлюдер
4. Консултант по развъждането и изпитите - Клаус Хартман, Волфсбург
5. Касиер - Вили Йонас, Фулда
5. Отговорник за пресата - Паул Ханзен
Това председателство осигурява относителна приемственост в клубната и развъдната дейност така, че тя да продължи без прекъсвания или сътресения. Два са важните проблеми, които трябва да се подложат на дискусия в средата на 60-те години (на ХХ век) като от тяхното решаване зависи бъдещето на породата ваймаранер: Единият касае видовете косъм , а другия - кръстоската с пойнтера. И двата проблема се обсъждат не без емоции и затова е трудно да се изгради обективна представа за тях въз основа на писмени данни. По въпроса за видовете косъм се спори около 3 проблема. На първо място се поставя въпросът за допустимостта на кръстоска между късокосмест и дългокосмест ваймаранер. Отчасти като резултат от него възниква и вторият въпрос: Целесъобразно ли е отглеждането на ваймаранер с гъста козина. И последно: трябва да се отговори и на въпрос, отправян към клубовете от чужбина: Допустимо ли е развъждането на твърдокосмести ваймаранери?
Отначало бе постигнато международно споразумение по въпроса (W1/64 B), което разрешаваше оплождането на женски кучета с дълъг косъм от мъжки с гъста или в краен случай с къса козина с цел да се гарантира запазването на дългокосместия ваймаранер. Но още през 1965 г. бе забранено всяко кръстосване на късокосмести и дългокосмести кучета, изключение бе направено само за гъстия тип козина. На гъстата козина бе обърнал внимание тогавашният клубен консултант Лимперт (W 3/58) като я беше посочил за уж най-целесъобразен тип. Практически този тип косъм остана без значение защото се получава само при кръстоска на късокосмести и дългокосмести кучета и затова се среща твърде рядко. Предложението на Чехословакия за официално признаване на твърдокосместия ваймаранер за тип, принадлежащ към тази порода, бе отхвърлено с решение на председателството от 07.09.1974 г.(W 4/74). Това предложение противоречеше на основния принцип за недопускане на кръстоска между две породи. Представените по това време снимки показваха светли кучета отчсти с изразена брада като при немския дратхаар т.е. междинен тип между пудел и пойнтер.
Разглежданият отдавна въпрос за кръстоската с пойнтер бе повдигнат отново в клубовете на породата ваймаранер в началото на 60-те години (на ХХ век) и то от развъдчици, които смятат, че трябва да "подобрят" ваймаранера. По това време от Клуба на ваймаранерите е изключен Ф. Хютер заради нарушения на развъдния ред, които никъде не са посочени конкретно. Той и някои негови съмишленици, между които г-н Книле, кръстосват ваймаранер с пойнтер и опитват по този начин да създадат нова порода, наречена немски халбблут. Въпреки всичките им усилия това начинание не бе подкрепено от Съюза на ловните кучета.
През 1966 г. един член на Клуба на ваймаранер (бивш развъдчик на курцхаари) кръстосва своя женски ваймаранер Биене фон Вулфехагенс пойнтера Блиц фом Хамерщайн. Тяхното поколение той използва в развъждането без да използва повече примеси пойнтерска кръв. Първи сведения за този експеримент без конкретни подробности дава Ц. Ролфс в статията си в брой 2/68 на "Новини за ваймаранера". Този противоречащ на основните развъдни правила експеримент е протичал без знанието на председателството на Клуба на ваймаранерите. Едва след получаването на V поколение от въпросното кръстосване, клубното ръководство научава за тези действия и не без външен натиск само се заема с тези опити. И така Общото събрание на 14.09.2004 г. (W 1/70) упълномощава председателството при наличието на подходящ развъден материал да възлага експериментални кръстоски на надеждни развъдчици дори ако тези опити са в разрез с част от изискванията, но не рпотиворечат на правилата за немското ловно куче. През 1970 г. (W 4/70) членовете на Клуба на ваймаранерите са запознати по-подробно с експеримента, наречен "регенерационно развъждане". В детайли проблемът се разработва от Хартман. Основната концепция на експеримента предвижда създаването на безпогрешна, генетично стабилна линия чрез многократно вътрешно кръстосване на няколко поколения. Тези кучета би трябвало по-късно да бъдат кръстосани със съвсем чистокръвна порода ваймаранер, получена също чрез многократно вътрешно кръстосване. Експериментаторите се надяват, че по принципа на хибридното развъждане ще се получи поколение, чийто качества ще са по-големи от тези на родителите им (така нареченият хетерозиз ефект). Тази правилна от научна гледна точка концепция не успява да се осъществи на практика. Сива женска от I поколение, получена при вътрешно кръстосване, се кръстосва от своя страна с чистокръвен ваймаранер; поколението им се включва в по-нататъшно размножаване. Скоро става ясно, че мъжкият пойнтер е привнесъл тежки зъбни дефекти, които се проявяват при всяко ново поколение. Под впечатлението от тези неприятни факти и разочарованието, предизвикано от тях, мнозинството от Председателството решава, че не е в състояние да продължава експеримента. И така, на 07.09.1974 г. е взето решение за преустанивяване на опита и закриване на регистъра, в който са отбелязани участвалите кучета. През осемте години на експеримента са отгледано обща 60 "кръстосани" кучета. Като страничен резултат обаче експериментът потвърждава още веднъж теорията за генетичния произход на сивия цвят. Първото поколение, получено от кръстоска на пойнтер с ваймаранер е изцяло кафяво т.е не е сиво. Едва при кръстосването на кучета от това поколение (F1) се получават сиви потомци редом с другите окраски (кафяво, червено-сиво). От тук следва потвърждението, че сивият цвят се унаследява винаги рецесивно, което означава, че сивите кучета са винаги чистокръвни по отношение на цвета - факт, който се потвърждава и от историята на развъждането им.
В заключение по повод на развъдния експеримент можем да отбележим: Ако всички участници в този опит са играли по правилата, в днешната чиста порода ваймаранери не е внесена кръв нито от развъждането на "немския халбблут", нито от "регенерационното развъждане". А този факт свидетелства за съзнането и чувството за отговорност, което са притежавали членовете на тогавашнотопредседателство и ръководителите на развъждането.
На края би трябвало да се изброят и някои от по-важните събития в развъдната дейност за последните години:
1965 Ново схващане за породните белези (W 1/66)
1967 Александър Блосмер издава доклада си "Ваймаранерът"
1969 Повишаване на изискванията за развъждане чрез решението на Общото събрание на 14.09.1969 г.
1970 Въвеждане на принудителното татуиране чрез решение на председателството от 17.06.1970 г.
1972 По случай 75-годишнината от учредяването на Клуба на ваймаранерите Клаус Хартман издава монографията си "Ваймарският птичар"
1973 Вили Йонас е избран за председател на клуба
1974 Клаус Хартман напуска поста на клубен консултант. Постът се поема служебно от д-р Брунк.
1975 Д-р Петри приема поста на клубен консултант. Първа проява на изместване на тазобедрената става (дисплазия). Прегледи на допброволни начала.
1976 Изработване на нов Устав с приложения и допълнения (основни насоки за развъждане, регистрация, изпитване, установяване нивото на ловна пригодност и за целите на продажбата)
1977 Нов избор на Председателство
1978 Въвеждане на задължителен преглед за дисплазия. Първи голям преглед на Клубовете на ваймаранеритен в Долна Саксония
1979 Първа печатна племенна (родословна) книга след 1939 г. за периода 1977/1978 г.

Д- р Вернер Петри

 

 Ваймаранер клуб

2 РЪКОВОДСТВО на Национален клуб "Ваймаранер - България"
2012.07.16

2 РАЗВЪДНИЦИТЕ в клуба
2012.07.16

2 В памет на любимите ни кучета R.I.P.
2011.02.17

2 РОДОСЛОВИЯТА на кучетата от клуба
2011.02.17

2 Ваймаранерите около нас - ФОТО ГАЛЕРИЯ само от приятели!
2007.03.06

2 Ваймаранери по Радио СТАРА ЗАГОРА
ПРАЗНУВАМЕ третия рожден ден на клуба!

2007.02.17

2 КЛУБОВЕ на любителите на породата ваймаранер по света
2007.02.16

2 КАК да си купим ваймаранер?
2006.10.26

2 Ваймаранерите - шампиони на клуба за 2005!
2005.11.24

2 Новини от клуба
2005.09.29

2 Нашият първи рожден ден!
2005.03.07

2 Молба за членство в клуба
2004.08.01

2 Произход на ваймаранера (ваймарския птичар) (1)
2004.07.22

2 История на развъждането (2)
2004.07.22

2 Породни белези на ваймаранера (3)
2004.07.22

2 Отглеждане и възпитание на малките (4)
2004.07.22

2 Дресура (5)
2004.07.22

2 Оценка на формата и козината (6)
2004.07.22

2 Отглеждането на ваймаранерите в Германия (7)
2004.07.22

2 Ваймаранерите в чужбина (8)
2004.07.22

2 СТАНДАРТ на породата ваймаранер
2004.03.28

2 УСТАВ на Национален клуб "Ваймаранер - България"
2004.03.24

2 ПРАВИЛНИК за селекция и развъждане на Национален клуб "Ваймаранер - България"
2004.03.24

2 Пътепис от едно световно първенство и една балканска държава ... някъде на запад
2004.03.24