Начало
 Новини
 Коментари
 Любопитно
 Треньор
 БГ Ловецъ
 Библиотеката
 PET индустрия
 Ветеринар
 Обяви
 Хороскоп
 Роднините
 Разказахме ви...
 Услуги
 Организации
 БНКСТГ
 Ваймаранер клуб
 Пойнтер клуб
 Развъдници
 Правилници
 Конкурсът!
 Арт
 Глезотии
 Партньори
 Links
 За контакти

  

Lubimci

Hunting Network International

 

 Ваймаранер клуб

2 Произход на ваймаранера (ваймарския птичар) (1)
2004.07.22

От произхода на ваймаранера се интересуват много любители на кучета, най-вече от англоезичните страни. Но тъй като в литературата по въпроса има малко конкретна информация, с него могат да се правят какви ли не спекулации (понякога доста неочаквани). Подробности за различните теории за произхода на ваймаранерите откриваме при Xoуk и Хартман. Добро и все още актуално описание на произхода им е направил Ричнов, поел през 1908 г. поста секретар на тогавашния Съюз на водачите на ваймаранери. Бихме могли да цитираме най-важните пасажи от изложението му: “До сега винаги съм избягвал да давам сигурен отговор на въпроса от къде произлиза ваймарският птичар. И днес смятам това за безмислено въпреки, че по въпроса вече са изградени много теории, някои от които без каквато и да е обосновка”. Би трябвало да ни е достатъчно, че ваймаранерът е оформена самостоятелна порода. Този факт не би могъл да обори нито един познавач на породите. Ako се обърнем към старите класици на лова, ще останем разочаровани от недостатъчно описаната външност на тогавашните кучета за ловуване. Думата “Race” те използват не в смисъла на порода, а с много по-относително значение включително като род, семейство и пр. Различният вид на косъма също не е бил признаван за породен белег в днешния смисъл на думата.
При проследяване на произхода на ваймаранера с основание можем да изхождаме от факта, че промяната в начина на ловуване води до смяна на породите кучета. Най-старият вид кучета са били тези тип брак (наричани от класиците на лова погрешно “ловни кучета’). Кучетата-водачи постепенно загубили значението си. От тях вече нямало нужда. Още когато хановерските ловци са използвали кучета – кръвоследници (по това време в Хановер е имало 2 такива породи) дните на кучето-водач са били преброени.
Oнова, което научаваме от ловните класици за птичарите, днес съвсем не е достатъчно. Важни обаче са данните за цветовете. Дьобел например посочва: ”Цветът и външният вид, форматът често са разнообразни, но те не са от голямо значение. Определящи са природните заложби и здравето на кучето.” Аус дем Винкел описва цветовете като бяло с кафяви петна – пъстра и тигрова шарка, кафяво, както и кафяво с бели петна. Черно и пъстро-бяло според този автор се срещат рядко, а чистопородните пепеляво сиви и жълти кучета – почти никога.
Междувременно са отминали няколко десетилетия и от 1879 г. започва отглеждането на чисти породи. До тогава преобладават кучетата с бяла окраска. Затова не бива да се учудваме, че бели петна се срещат и днес при иначе едноцветни кучета. Днес развъдчиците на кучета смятат за очевиден факт, че желаният вид на косъма може да се запази и унаследи само ако не се кръстосва с други видове и така не се предизвикват изменения в неопределена посока. Tака постепенно завършва оформянето на отделните породи птичари. Днес не можем да твърдим, че белезите на кучетата тип брак са се пренесли върху една порода. Отделянето на породите птичари е станало толкова отдавна, че днес нито една от тях не може да претендира, че е техен единствен наследник. Много по-важен за нашите немски птичари е последният примес “родна” кръв. Това е кръстосването с кучето-водач, след като самото то вече не е било използвано. Ако се доверим на ловните класици, през първата половина на 19 век птичарите почти не са надвишавали средната височина. Едва във времето преди 1870 г. възникват тежките старонемски птичари – тежки точно заради кръстоската си с чистокръвните кучета-водачи, с отпуснати рамене като тях, с техните клепнали уши и провиснали и ослюнчени бърни, бавни и отпуснати.
Чрез селекция, но и чрез много английска кръв особено при курцхаара, е получено бързото полско куче. При ваймаранера това става много по-бавно. В началото той е бил отглеждан изключително в Тюрингия и околностите, където е бил използван за лов на дребен дивеч. По тези места по-рано е бил отглеждан трицветния вюртенберг т.е. при лова на яребици с пушка там са предпочитани бавни кучета. И преди Първата световна война ваймаранерът, облагороден и подобрен от умели развъдчици, отговаря на всички изисквания за издръжливост, бързина и податливост на дресура, но определено му липсва стил на ловно претърсване в полето. Затова пък сред ваймаранерите почти няма куче, което да не се “вкопчва” във всяка следа или оставена диря дори и без продължително обучение. Така, че ваймаранерът е роден следотърсач. Запазването на тази си способност дължи на факта, че не му е привнесена и капка пойнтерска кръв, която само би влошила качествата му. Разбира се, не може да се твърди със сигурност, че ваймаранерът не е получил по един или друг начин някаква капка чужда кръв, тъй като селекцията на всяка чисто кръвна порода започва с кучета, които се приемат за чистокръвни само на доверие, стига да отвеждат развъдчика в желаната посока. Т.е. у ваймаранера всяка капка кръв от кучето-водач се изявява с пълна сила.”
Такива са изводите на Ричнов. Отнесени към практическото отглеждане на кучета, те и до днес са много актуални и всъщност не се нуждаят от значителни добавки. За онези, които искат да открият като произход първоначалната порода на отглежданите от тях кучета, трябва да отбележим, че историята на повечето породи може да се проследи до момента, от който е започнало воденето на писмена документация за отглеждането им. А този момент за нас е началото на последната третина на миналия (19) век. Именно тогава различните стари местни породи загубват своята вариационна широта и се появяват модерните породи, насочени към една стандартна цел. Като имаме предвид трудните транспортни връзки по онова време, лесно можем да си представим съществуването на безброй много породи, тясно ограничени в малки райони. Ловецът (развъдчикът) е оставял своята кучка сама да си избере партньор или е намирал в съседство някой добър в лова мъжкар без да се интересува от външния му вид. По отношение на вида т.е.типа, още тогава естествено е важал принципа на Е. Мор: “Еднаквата цел на използване определя еднаквия тип.” Интересно е, че при кучетата с друго предназначение и днес се срещат подобни локални породи с много ограничено разпространение. Така например много мигриращи овчари в Южна Германия отглеждат своите “овчарски кучета” без каквито и да е правила и без да държат сметка за кръстостките. Така се получава своеобразния външен вид на всяко куче, който сигурно би могъл да бъде класифициран от специалистите. Ако в тази светлина разгледаме въпроса дали във Ваймарския княжески двор са се отглеждали вече оформени ваймарски птичари, ще трябва да отговорим, че там със сигурност не е имало кучета, чийто преки наследници са днешните ваймаранери. Естествено, това не означава, че във Ваймарския двор е нямало кучета, допринесли за създаването на съвременната порода ваймаранери. Много исторически документи показват, че великият херцог Карл Август фон 3акcен-Ваймар (1757 – 1828 г.) е бил голям ловец и любител на кучетата. Съществуват множество картини, представящи херцога, заобиколен от ловни кучета с различна външност. Една от тези картини е на Швергебурт от 1830 г. На нея се виждат няколко кучета, сред тях на капрата до херцог Карл Август седи едно куче със светъл къс косъм, не с по-висок от среден ръст. Друга картина на Денклингер показва Карл Август по време на езда, придружен от 4 кучета. Едно от тях отново е светло, с къс косъм и подрязана опашка.
Тези картини еднозначно показват, че херцог Карл Август е притежавал едноцветни светли, а вероятно и сиви кучета. Това означава, че е твърде вероятно тези кучета да са сред предците на нашите днешни ваймаранери. При всички положения обаче - и това трябва да бъде подчертано още веднъж – са били необходими примеси на кръвни линии от различне произход за да се оформи в последната третина на миналия (19) век породата ваймаранер.

Д-р Вернер Петри

 

 Ваймаранер клуб

2 РЪКОВОДСТВО на Национален клуб "Ваймаранер - България"
2012.07.16

2 РАЗВЪДНИЦИТЕ в клуба
2012.07.16

2 В памет на любимите ни кучета R.I.P.
2011.02.17

2 РОДОСЛОВИЯТА на кучетата от клуба
2011.02.17

2 Ваймаранерите около нас - ФОТО ГАЛЕРИЯ само от приятели!
2007.03.06

2 Ваймаранери по Радио СТАРА ЗАГОРА
ПРАЗНУВАМЕ третия рожден ден на клуба!

2007.02.17

2 КЛУБОВЕ на любителите на породата ваймаранер по света
2007.02.16

2 КАК да си купим ваймаранер?
2006.10.26

2 Ваймаранерите - шампиони на клуба за 2005!
2005.11.24

2 Новини от клуба
2005.09.29

2 Нашият първи рожден ден!
2005.03.07

2 Молба за членство в клуба
2004.08.01

2 Произход на ваймаранера (ваймарския птичар) (1)
2004.07.22

2 История на развъждането (2)
2004.07.22

2 Породни белези на ваймаранера (3)
2004.07.22

2 Отглеждане и възпитание на малките (4)
2004.07.22

2 Дресура (5)
2004.07.22

2 Оценка на формата и козината (6)
2004.07.22

2 Отглеждането на ваймаранерите в Германия (7)
2004.07.22

2 Ваймаранерите в чужбина (8)
2004.07.22

2 СТАНДАРТ на породата ваймаранер
2004.03.28

2 УСТАВ на Национален клуб "Ваймаранер - България"
2004.03.24

2 ПРАВИЛНИК за селекция и развъждане на Национален клуб "Ваймаранер - България"
2004.03.24

2 Пътепис от едно световно първенство и една балканска държава ... някъде на запад
2004.03.24